Ако ви се случи така, че се озовете някоя сутрин в Париж, непременно трябва да станете рано. Дори да нямате план за деня, разбуждащият се живот на града ухае така апетитно на пекарни за хляб и отварящи вратите си цветарски магазини, че всеки пропуск на минутите между 7:30 и 9 часа може да ви коства разреждане на спомените и ущърб на сетивата.

Моята сутрин започва в пети arrondissement, Латинския квартал. “Арондисмон” е административната единица, разделяща Париж на 20 района. Хотелът ни с дървени фрески се намира на улицата на училищата (моля ви да го четете “учѝлищата”) – rue des Écoles. Най-близката пекарна е точно отсреща, само дърпам тежките завеси на прозореца и съненият ми поглед я вижда – жужи и свети. Вратите на фурните ѝ са отворени още от 4 часа, а вратите за посетителите отварят в 6.

Аз се събуждам в 7 и за половин час съм спретнала душ и аутфит, чак имам бонус прическа – от онези, дето изглеждат стъкмени за минутка, а реално си ги композирала около дванайсет. В най-добрия случай. Избрала съм пъстроцветен шал, който обхваща част от косата ми и се спуска небрежно по раменете, за да се доближа до безгрижното je ne sais quoi на парижанки.

В 7:30 вече съм пред витрината на пекарната и изпитвам сериозни затруднения на кой вид тестено изкушение да се спра. Като за първи ден в града на любовта, искам да изям минимум половин дузина печива. В крайна сметка се насочвам към комбинацията croissant + pain au chocolat. Чаша кафе и съм в играта.

Тръгвам по Pont de la Tournelle (моста Турнел), върху който Сент Женевиев, покровителката на Париж, стои с обърнат към Notre Dame гръб и пази катедралата . Мостът ме отвежда директно на Île Saint-Louis. Ил Сен-Луи е един от двата естествени острова, които са разположени между бреговете на Сена. Другият е Île de la Cité (Ил дьо ла Сите), като ги дели Pont Saint-Louis (мостът Сен-Луи).

Като чувате “острови”, не следва да си представяте нещо отделено и екзотично – те са съвсем естествена част от територията на града, просто са аранжирани с малко повече вода, което придава и чара им.

 

Освен обитаеми сгради и малки улички, на Île Saint-Louis има и две автобусни спирки. Интересен факт е, че в началото и там съществуват два отделни острови – Île Notre Dame (Ил Нотр Дам) и Île aux Vaches (Ил о Ваш, което в превод звучи като “остров на кравите” – можете да се сетите какво са отглеждали на него). Едва през XVII век те са обединени в Île Saint-Louis.

Какво има на Île de la Cite? Там гордо и величествено стои магията, наречена Notre-Dame de Paris. Ако сте чели “Парижката Света Богородица” на гения Юго (за него ще ви разкажа нещо любопитно към края на тази сутрешна разходка), без съмнение ще разберете защо ме побиват тръпки и умирам от смирение и възхита, докато катеря онези 442 стъпала, които ме отвеждат на самия връх на дясната кула на катедралата. Оттам се разкрива цял Париж, там е гигантската камбанария, до която Квазимодо е стигал за броени минути, там се чувствам малка, невинна и изпълнена с надежда за света.

И докато камбаната на моята младост все още отброява, макар и не всеки кръгъл час, оставям на вас да поемете дълбоко дъх, да вдишате френския въздух и да се насладите на панорамната гледка от това чудо на готическото изкуство.

Що се отнася до Виктор Юго, в Пантеона има снимка от неговото погребение. Над 2 милиона жители се стичат по улиците и се включват в процесията, която започва от Триумфалната арка и стига до Пантеона, където е и гробът му. Юго е герой на народа и именно поради тази причина пожелава бедняшко погребение – за да е близо до него.

“Je donne cinquante mille francs aux pauvres. Je veux être enterré dans leur corbillard.
Je refuse l’oraison de toutes les Églises. Je demande une prière à toutes les âmes.
Je crois en Dieu.”

“Давам петдесет хиляди франка на бедните. Искам да бъда погребан в техните катафалки.
Отказвам се от опело във всички църкви. Моля всяка душа за молитва.
Вярвам в Бог.”

Не знам в какво вярвате вие, но аз вярвам в Юго.