Още помня първата градинска люлка, на която съм се качвала.

Била съм на 4. В двора на село имаше един зелен лост, на който се тупаха килими след зимата, през останалото време с татко Боби се съревновавахме по издръжливост за увисване на ръце.

На същия този лост дядо ми връзваше една малка люлка със сезал. Върху нея това дете прекарваше цялото си лято, като тук-там отиваше да яде с ръце доматите, които се режеха за лютеница. Да, това дете имаше супер хубаво детство.

По-късно люлката в градината се превърна в плетен хамак, а аз станах с няколко килограма отгоре (не с много, баба ми до ден днешен се притеснява), заради което беше нужно по-голямо количество сезал. За щастие около яденето на домати с пръсти промени не се наложиха.

В тийн годините люлката ме пренесе на морето. Открих я в един бар на Градина – знаели сте го този бар на плажа, когато Градина беше хубаво място за мир, любов и музика. На онази градинска люлка с Мони пиехме шотове, после се прибирахме пеша до Созопол в издирване на шорткът и умуване как да се озовем пак на морето и другата седмица. Шорткът не откривахме, но до морето стигахме отново. Така безгрижни са летата на френските възпитаници.

Hello, it’s me!

С детето от интрото продължаваме да сме едно и да имаме афинитет към люлки. Заедно открихме поредната и посветихме на нея цял прохладен гръцки следобед, няколко чаши вода и ретро броя на Esquire. В него Брад Пит и Леонардо ди Каприо ни пренасят в двора на Тарантино и опитват да обяснят какво е да снимаш филм за Холивуд в Холивуд.

Докато пресуша и списанието, и водата, беше вече вечер. Вечер люлките се споделят с любими хора. Не за друго, ами да могат да те полюшват, докато ти самата си се сгушила във възглавниците и заспиваш в търсене на творческата искра.

Снощи гледах Once Upon a Time… In Hollywood. Не знам дали ще го гледате и вие, но ако го направите, то задължително си открийте някоя градинска люлка, на която да го осмислите впоследствие.

Peace,

Лилия