Като бях малка, майка ми ме водеше на театър за ръка. Имаше месеци, в които нямаше за какво да се редим за билети (тъй като тогава все още трябваше да си купуваш билети от касите и беше процес, а не събитие), понеже всичко бяхме изгледали. Спомням си, много обичах да ходим в Музикалния театър, там най-силно усещах колко специална е тази въртележка. Последните ми две години в София съвсем спрях да ходя на театър. Нещо ми липсваше и не усещах, че ще го открия на някоя от сцените по Раковски.

С милото ми сестриче празнувахме по тайни линии и се озовахме на един феномен, в който съм се вкопчила от януари и за който най-после ще ви разкажа малко повече.

Тази година имах възможността да гледам разработката на Джейми Ллойд по Сирано дьо Бержерак два пъти. Какво се случва, когато един от най-великите обожатели на модерните театрални форми започне търсене на тоталната човешка истина в парче класическа литература? Магия. Случва се магия.

Започвам с работата на Мартин Кримп, който преобразява остарялата рима в съвременен лиричен поток, оголвайки чистата красота на словото и превръщайки ритъма на думите в песен без край. Текстът се подиграва цинично с модерния свят, иронично, но тихо докосва множество социални мръснотии, често се долавя упрек към модерния човек и неговото безхаберие. Цензурата не съществува като понятие.

Режисурата на Джейми Ллойд шокира, сваля кожата, изумява, изпълва с тежестта на радостта, изпълва с любов към трупата, към текста. Дори мисълта за съществуването на подобна перспектива към трагичната история за Сирано разтърсва. Джейми Ллойд реже всичко ненужно, оставя единствено актьорите, няколко микрофона и едно огледало. А сцената ти се струва претрупана. Преизпълнена. Сякаш въздухът е прекалено плътен и пренаситен с чувство. Актьорите са оставени единствено със самите себе си. Джеймс Макавой е брилянтен. Неговата сложна енергия и страстната му работа с думите водят до тотално обсебване от страна на гледащия и слушащия.

Някой веднъж ми каза, че театърът не свършва със спускането на завесите. Театърът приключва, когато спреш да мислиш за него, когато вече не си го спомняш.

Спомням си. Месеци по-късно все още си спомням и обичам думите. Това е всичко.

– Натали Дакова