Nasimo има едно име, много лица и няколко измерения, в които лично аз потъвам често. Понякога едва го познавам, друг път ми крещи от много, много далече. Но винаги си личи, че дава любов, споделя и учи за сюблимните звезди, без да се скатава.

Такива горе-долу бяха измеренията на безмерното пространство, в което беше преобразен подземният паркинг на една метро станция. Същата онази, на която сме паркирали, преди да посрещаме артисти за ON феста, преди да тичаме за лимони за райдери с много водка от Metro, преди да осъмваме и преди да се е мръкнало.

Аз съм мирен човек. Тъмните инсталации след Pablo Valbuena не ме плашат особено. Слушам звук с повече от един комплект сетива и звучи красиво.

И Nasimo така звучи. Коридорите на минусовия етаж бяха единодушни в спокойствието си. Видях малко болка, видях много живот, спасение и музика. От една експозиция горе-долу това искам почти винаги. Опитах как минава ръка през лазерна нишка, опитаха и други души с любопитни души. Не минава, а разпростира светлината – такава е човешката сила и е време да вярваме в нея.

Вървете и вижте, повярвайте.