Лондон като последната необходимост от бягство

Бягство от една прекалено наслоена вече концепция за надежден сърдечен баланс. Надежден колкото надеждата през юни да си намериш праскови с вкуса на прасковите през август. А всички знаем, че в август винаги е имало нещо по-специално. Бягство от и към. Само и само да се опази една тайна.

Слязох на летището и тичах към изхода като през до болка познати коридори, смях се на розовата си раница и червеното Chanel wannabe сако, завих още два пъти наляво и най-после пистата вече беше достатъчно далеч. За пореден път предпочетох класическия флет уайт и някъде из задръстването по М25 си обещах да оставям малки парчета от тайната под всяка стъпка, докато накрая не я издам цялата.36632937_2040939369273153_8214238078743609344_n

Брайтън и един британски обичай

От малкото, типично британско градче – с малките, еднакви, типични къщички, всичките с прясно окосени предни цветни градини и задни тайни дворове, последният петъчен влак ме заведе на едно твърде шумно събитие на брега на океана. След третия джин потопих пети в ледената вода, а част от моята тайна си отиде с отлива на солената вълна. С приятелите ми от вечерта, които няма да видя никога повече, прекарахме половин час в търсене на изискан ресторант, който да подхожда на пайетите по диадемите ни и на фалшивите перли около китките. Оказа се, че в 4 сутринта  човек се  примирява и с бургер от денонощна закусвалня. Това е изгревът от влака наобратно.36668721_2040939072606516_5828158328752046080_n

Лондон, my dearest lover alive

Отново във влака, този път на север, знаех, че нещо предстои. Хубаво, лошо, приключение, мечта, хора или места, не беше ясно. Но щеше да е голямо и го знаех още след като слязох на Victoria Station и си намерих едно пени – късметче –  в този така трагичен за главната станция пиков сутрешен час. Пожелах си съкровения. За първи път не се изгубих нито веднъж из стотиците спирки на лондонското метро, за първи път дори нямах време да мисля за китни кафенета, зарязах безсмислието на безцелното лутане и сякаш слънцето над града блестеше противоестествено силно само и единствено за мен.36650553_2040939079273182_3151007850541613056_nЗа пореден път осъзнах, че предпочитам Националната галерия пред Tate Modern, явно винаги жълтите слънчогледи ще са малко повече от всичко останало. Моне, Мане, Реноар, Ботичели, Ван Гог, тичах през пространствата на галерията като луда, като обезумяла, само за да поема всички от тях, защото нека ви кажа нещо – да влезеш в този храм двадесет минути преди да затвори…не е лесна задача.36658761_2040941472606276_8506287020123881472_n

36629598_2040939215939835_1140384997580996608_n

36641605_2040939132606510_6050246865675354112_nЗа два дни – два концерта. Лени Кравиц на Уембли и Eid Festival(с който се чества краят на Рамадан) на Trafalgar square, а културната ми ненаситност грабеше с пълни шепи.Тайната ми лежеше из улиците, във вагоните на метрото, под картините, около модерните творби на века ни, за чиято модерност може би все още не съм дорасла. И си отиде с една песен. Една много тъжна песен за едно много щастливо дете.36657919_2040939065939850_5388603936796049408_nБлагодарна съм на розовата си смешна раница, пожелавам ви да си намерите същата.

С много любов,

Натали

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

w

Connecting to %s