„…за благодарност ще запаля свещичка на всеки олтар в Рим.“

Някъде по Via della Luce двойка италианци четат Борхес, докато си взимат вана, а през отворения прозорец се носи уханието на прясно сварено кафе от бакалията на долния етаж. Понякога трябва да сме заедно някъде далече, за да разберем колко сами сме у дома. Лоренцо ме научи да оставям прозореца на банята широко отворен – така че всички на отсрещния покрив да виждат какво се случва на предпоследния етаж на тази улица на светлината. Спирам водата на душа, бялата кърпа мирише на слънце, представям си как двойката италианци са я забравили на простора прекалено дълго и тя е попила от тежкия и плътен въздух на Рим. Босите ми крака ме теглят към кухнята, ще си сваря вода за голяма чаша Американо в Италия. Не успявам да включа котлона, технологията му е по-стара от каменните блокове, ограждащи фонтаните по площадите. Оглеждам се. Толкова много предмети. Как такова малко пространство побира необичайно много спомени и история. Срещу хладилника има четири рафта с плочи – Daft Punk, Pink Floyd, мюзикъли, италиански балади, джаз, Ramones, популярна музика от седемдесетте. Захарта стои в лепкав буркан, съдейки по етикета, който едва се държи върху стъклото – едно време бурканът е бил пълен с печени чушки. Солта е в тенекиена кутия от коледни сладки. Мозайката по хладилника е противоречива – еротиката от магнитите съжителства необичайно мирно с извезаните череши по покривката върху масата. Три литра зехтин подпират шкафа с чайовете. Един пакет масло се топи в чиния до вазата с далии. По стените има множество фотографии – и авторски, и крадени. На вратата на килера виси ретро надпис на френски “salle de bains”. Миризмата на годините е пропила всяка мраморна плочка по пода.

Юли е. Кислородът не стига, трябва да се научим да дишаме по друг начин. Кака казва, че щом черешите узреят и захарта ги изпълни, се пукат от сладост. Това е Рим тази сутрин.

С времето се учим кое е важно. Италианците сякаш се раждат научени.

Мед ми капе от сърцето, когато усещам топлината от този вечен град по себе си. Водата през лятото е много важна. За щастие, в Рим има чешми на всеки ъгъл и една пластмасова бутилка е достатъчна за няколко дни. Италианското тесто е щадящо и честата му консумация е неизбежна. Carlo Menta е в квартала на младите, Маргаритата е 3 евро, пастата с морски деликатеси е 5, получаваш сянка и метални прибори. Лимончело има навсякъде, ликьорите са божествени, а еспресо можеш да пиеш и в 3 сутринта, без свян. Една кутия с половин дузина класически сладкиши от близкото кафене е най-доброто решение за горещите следобеди, в които си открадваме по няколко часа в малката ни стая със спуснати капаци на прозорците, за да се скрием от света.

Ватикана си струва. Особено ако успееш да научиш малко повече, а не само да гледаш красивите статуи и да чакаш да зърнеш единственото, на което интернет те е научил за Сикстинската капела. Защото Сътворението на Адам е само фрагмент, а в градът-държава има повече от това.

Рим през юли ме научи с какво не трябва да се примиряваме повече. Бях щастлива. В Италия винаги обичаме да живеем много повече, отколкото където и да било другаде. Някъде прочетох наскоро за Синдромът на Сан Клементе. Стана любимата ми легенда – да си построим църква в Рим, базилика, в която само ние ще може да влизаме.

И нека всички сме малко по-щастливи,

                                                                                                                                                     Натали