Не си спомням с точност кога се запознах с The Clash. Вероятно е било след като Олга замина за Щатите и откри нова музикална вселена за мен. След това помня как сме ги слушали в колите с приятели, докато пътуваме към морето. После бяха клубовете в Берлин, където рисувахме по ръцете си печати за вход от червено червило и оставахме за доста повече от планираните 1-2 бири.

London Calling излиза на британския базар на 14 декември 1979. Списание New Musical Express го обявява за Албум на 70-те, а Rolling Stone – за Албум на 80-те. Днес, 40 години след издаването, Лондон продължава да вика с The Clash. Поради тази причина в Museum of London има изложба с над 150 предмета от личния архив на бандата.

The Clash: London Calling.

Парчетата от London Calling са писани във времена на бунт и безредици. 1979 година в Англия започва със стачки на шофьори на камиони, на влакове и на работници от публичния сектор. Цари онази небезизвестна зима на тяхното недоволство.

1979 е паметна година за The Clash. В Лондон групата търси нова репетиционна, където да работи върху третия си албум. В началото Vanilla Researsal Studios в Пимлико е мястото, където свирят, като междувременно разцъкват футбол и хапват яйца и пържени картофки в кафенето отсреща – това е рутината, която им помага да бъдат продуктивни.

По-късно през годината се местят в Wessex Sound Studios в Айлингтън и започват да работят с продуцента Гай Стивънс. През септември потеглят на турне към САЩ и Канада. След завръщането от него завършват финалните елементи по албума London Calling.

През септември 1979 г. The Clash свирят в Palladium в Ню Йорк. В края на концерта Пол Симонън чупи бас китарата си (това е Fender Precision Bass) в земята. Фотографът Пени Смит улавя този миг, който се превръща в корица за London Calling. Илюстраторът Рей Лоури прибавя скандалните букви в розово и зелено и заявява: “Бог ме накара да го направя.”

Топър казва, че най-добрите му барабани са за London Calling. Групата не просто отива в студиото да опита какво ще се получи, а пише, репетира и чак тогава записва. Мик Джоунс твърди, че по време на този албум все още се учат и се развиват, като разширяват звученето и стила си.

“Имаше момент, в който Пънкът все повече ни ограничаваше от гледна точка на това какво можем да постигнем и къде да стигнем. Сякаш стоеше в един ъгъл, а ние искахме да постигнем всичко и да стигнем навсякъде. Вярвахме, че можем да правим всякаква музика.”
– Мик Джоунс

Поколения с видения. Така предпочитам да определям тълпите, които се редят на опашките пред различни венюта в Англия, за да чуят The Clash. Част от тези поколения пристигаха заедно със своите поколения в музея, за да видят тетрадката на Джо Стръмър с лириките към 19-те парчета или емблематичния Fender на Симонън.

Изложбата можете да видите съвсем безплатно в Музея на Лондон до 20 април. Междувременно ви пожелавам да не се губите в супермаркета и да го чувате този Лондон, когато ви вика.