Изминаха точно 6 години, откакто 2 силни дами потеглиха към себе си. Отдалечиха се от познатото, сближиха се още повече, може би малко се измъчиха, но във всички случаи придобиха усещания за места и мисли, които ще ги придружават до края на всички пътища.

Майка ми прочете за Камино в една статия. Вдъхнови се и рече, че би желала за 50-ата си година да отидем. Приех го за мисия и няколко години по-късно ѝ връчих разписание със запазените полети към Мадрид. Оттогава винаги казва на хората да внимават какво си пожелават.

Благодаря на майка ми. Че я има, че ме има, че трамбовахме заедно, че нямам по-добър пример за добрина и ентусиазъм пред очите.

Самия ни Път към Сантяго оставям тук в суровия вид, в който го разписвах в движение. Може да съм оправила една пропусната запетая, но корекции за благозвучие или фрази за класиране ще отсъстват. Има спомени, които не бива да изменяме.

24 September 2017

За разстояние от 3,5 км вече се бях сблъскала с 3 от страховете ми:
> тъмнина
> неизвестност
> кучета

Пътят се развиваше сам още от отключената, но затворена врата в 5:30. Мидите с червени кръстове ни откриха сами, също и кафето с гледка. Захарна спирка (с точно 8 г бяла захар, разтворена в чашата), по време на която да проснеш (не защото думата е изтънчена, а защото си в провинцията) бельото и чорапите, които си изпрал в странноприемницата. Гледката не е на кафето, а кафето е на гледката.

•

(35) километра по-късно леглата не са така уединени, но вечерята евентуално приближава. Французинът си търси непрестанно с кого да говори – противно на общоприетостта за националната му гордост. Италианецът сяда на масата при нас. Готин е, харесваме го; не говори нито английски, нито испански, предимно се разбираме с много жестикулиране и усмивки. Тримата испанци също приказват – и шумно, и оживено, а Хави, най-възрастният от тях, отказва да вземе хапче за сън. Младежът с дългата коса ще си легне последен, ще стане последен на следващата сутрин и ще изпревари всички ни по пътя на Сантяго.

25 September

Днес не станахме с амбициите да тръгнем в 5:30, научили сме си умело поднесения урок. 7 – събуждане, 7:15 – чай с мента, 7:30 – тръгваме. Развиделява се. Раницата ми тежи повече, боли ме дясното коляно. Не казвам на мама и се чудя колко ли неща не ми казва и тя за своите болежки.
Пием кафе в Palais de Rei. Новата доза от захар.

•

Отново смяна на терена. Минаваме покрай повече селца от предишния ден, като този път няма местни, предлагащи вода, сладкиши и плодове на минаващите пътешественици срещу „lo que quieras” („дай колкото прецениш“). Спираме да похапнем кашу под една топола, гледаме наслоените хоризонти от туристически обувки, поля с ерика и небе – от небето винаги има най-много. Англичанката казва, че не е ходила повече от 5 км в живота си до този трип; успокояваме я, че до Мелиде остават само 7. На 3,5 я срещаме отново. Благодарна е, че ѝ действаме мотивиращо.
Последните 1400 метра до хостела са цяла вечност. Красиво е, че тази вечер сме взели стая само за себе си. Разпиляваме целите вътрешности на раниците и отиваме да търсим виното.
Откриваме го в бар Chaplin и го допълваме с равиоли и рикота. На улицата пресича нашият италианец. Тропаме по стъклото, той отново грейва и се озовава на масата при нас. Ял е октопод, а ние ще опитаме тортата Santiago. С бадеми и пудра захар, домашни яйца. Пожелаваме си ДО УТРЕ. Знаем, че ще се сещаме един за друг и след края на приключението.

26 September
-> A Fraga Alta, A. Castañeda
Azura

Бием първия печат за деня в хостела и продължаваме напред. През цялата нощ говорих хубави мантри на краката ми, за да не ме предават и пътят да е лек. Правим снимки на хиперактивния испанец, стигаме до моста и магарето, а там има ръчно нарисувана керамика. Оказва се, че магарето си има и страничка във Facebook, явно да си пилигримско магаре е добра оферта. Хортензиите тук-там се заменят от бледорозови бегонии. Пътят ходи така: sube/bajo. Отново срещаме чужденеца с розовата риза, който пиеше вино на външната маса при дъжда, но не нощува при нас в общата стая. Видяхме го и снощи на разходката в Мелиде. Някак е очарователно да се достигаш с познатите. Счупиха чаша на мястото, където пихме кафето. Обичам я Мама, все е позитивна в живота.

Нощувката е в Salceda. Стаичката е точно на пътя – както на Camino, така и на (между)градския. Влюбени сме в нея, защото е с дебели каменни стени, гледката е вътрешна – към полето, на леглото има оставени близалки, а лампата е скрита в дървена греда на тавана. Има и парно. Не си представям да ям салата с риба тон и аспержи, обаче тази някак е естественото допълнение на бялото вино. Тук не се лигавим като в София да питаме какво е виното. Просто поръчваш чашата, а течността вътре неминуемо е вкусна след 7 часа ходене.

•

По селата няма siesta. Вторник е, следобедно време е, дядовци на по 80+ са подкарали огромни трактори и други титанични машини, чието име дори не зная, и орат, събират царевица за фураж и пълнят огромни цистерни с мляко. Кравите са както от корицата на Милка, така и в бежови нюанси. Ще ги разграничите от българските по това, че всички до една са прилежно охранени. След порядъчно натрупаната умора решаваме да се наградим с второ кафе, придружено от парче торта Santiago. Миналата вечер я сънувах – беше украсена с ядливи цветя. Имам рани по краката, но гърбът така ме боли от носенето на раница, че дори не се сещам да помисля за тях. Душевна или не – човек може да изпитва само по една болка на останалите.

Минаваме покрай панери с плодове, залостени барове с екстериор от празни бирени бутилки и сергии, отрупани със сувенирни закачки. На последната такава кичът ни погълна и пропуснахме жълтата стрелка непосредствено преди стелажа с платнените гривни. Наложи се продавачката да ни упъти. Едва няколко часа по-рано ние подвиквахме на объркалия пътя хиперактивен испанец. Всяко добро дело се връща.

27 September

Събуждам се изтерзана. Не сънувах приятни неща и ми се иска да се обадя на баща ми, за да си потвърдя, че всичко е наред.
Бавно започвам да нареждам принадлежащите ми вещи в раницата. 8:29 е. Време за Camino.

Днес имаме само 17,6 км, но краката на мама са толкова зле, че ми се ще вече да бяхме стигнали в Santiago. Тя е добра /както винаги/.

Тук-там срещаме пътешественици, всеки сякаш вече усеща близостта с крайната цел. Или поне аз я усещам, може би затова ми се привижда и на колективно ниво.

На оставащите 21 км сядаме на пауза за кафе. Между брътвежа на посетителите и минаващите коли се появява закрилникът ни от тъмната сутрин. И той е стигнал дотук. Бавно, бавно -> така ни каза още в изплашения за мен момент и ето че наистина с постоянство и мисъл за такова всичко се случва. Не го гоним, но може би ще го видим отново. А благодарни ще му бъдем цял живот.

Изпитания на духа или духът на изпитанията – която и посока да изберете при ъглите с раздвояващи се стрелки, гарантирам, че винаги ще стигнете там, където е трябвало да се озовете.

•

Докато стоим подпрени на пирамидата за парче торта с ябълки, ни застига симпатичната американка, която разминахме два дни по-рано. Този път е с приятелка. В момента, в който ни вижда, спира да попита дали не съм аз момичето, което ѝ е казвало оставащите километри на няколко пъти по пътя към Мелиде. Потвърждавам, а тя като че забравя за умората и предстоящия баир, обръща се към амигата и започва да ѝ разказва за мотивацията, която съм придала. Толкова е признателна, че моли да ме снима. Позирам с най-голямо удоволствие, това винаги го правя, а сега сме и емоционално заредени. Пита с мама сестри ли сме, разказва ни как е ходила на концерт на Лейди Гага за 70-ия си рожден ден. Малко по-късно ни застигат отново, пак ни снимат и ни се радват. Снимаме ги и ние. Казва, че ни чувства като семейство.

Още два километра и ще нощуваме. В стаята има сешоар, как да не си измиеш косата при такъв лукс. Estrella Galicia е местната бира. Чувствам се като в клас по йога – усещам приятната умора в пръстите на краката. Продължава нагоре по цялото ми тяло и преминава в облекчени частици щастие. И на съседната маса има повторно засечени случайно пътешественици. Вдигат тост, за да отбележат повода. И те се чувстват като семейство.

•

Бабата е от Норвегия, някой южен град, и вече не си спомня от кой участък е тръгнала да върви Каминото. Поне така твърди. Казва също, че няма планове кога да го приключи, нито кой ден в кое селце да спи. Очилата ѝ са с яркорозова рамка, издават игривост в особена форма, над сините очи има очертан молив, английският ѝ е като на жена, обикаляла доста света. На врата си има черно шалче и според мен именно то е причината да е поела на това пътешествие. Разпитва ме за религия, самата тя не е вярваща, настоявам да произнеса името ѝ правилно и тя ми го повтаря артистично. След Сантяго ще отиде във вилата си в Южна Испания и ще остане там до ноември. Изумена е, че говоря английски, испански и френски. Малко по-късно за същото се изненадва и домакинът на хостела и ме пита защо момиче от България е учило испански. Те може да имат високи пенсии, но ние имаме амбиции за себе си.

28 September

За последния ден са останали само 10 километра. Още със събуждането сутринта усещам една малка тъга – като онези тъги, когато човек предусеща край, който не желае да настъпва. И на мен не ми се иска Пътят да свършва. Вървим и приближаваме целта. На километър преди Сантяго де Компостела спираме да похапнем соленки със слънчогледови семки. Подминават ни бавно забързани туристи. Всички усещат колко малко остава. Продължаваме и ние. Губим жълтите стрелки по хълмовете в старата част на града. Намираме ги обратно. Слизаме по павираните тесни улички. Куполът на катедралата вече се вижда. Един ляв завой и сме на площада пред нея!

Групи са насядали по земята. Други идват, мятат раници и падат на нея. Някои се смеят, други дори не си говорят. Просто са доволни, мълчат и попиват гледката и изминатите километри. Имаме последна мисия – да открием офиса на пилигримите, където да покажем паспортите с по минимум два печата дневно и да получим официалните сертификати. Дезорганизацията се отличава с пълност в липсата на такава. Час и половина по-късно сме на гише 16, там е и дядото с пуловер, ризка и шалче, който сякаш е бил със самия Свети Яков, когато са откривали Пътя на Катедралата. Бърка имената ни два пъти, а пиша така бавно, но е толкова умилителен и добър. Доволни сме, че попадаме именно на неговата ръка. Септември е изписан на латински, също и думата за жена.

Две силни такива тръгват обратно към площада, за да се поснимат, да се посмеят и да помълчат заедно в щастието си.

•

120 километра, 5 дни, 2 момичета, 1 пътешествие.
Buen Camino!