Съвсем в края на летния сезон (осъзнавам, че на теория вече е есен) е повече от нормално вече да сме забравили за ранните почивки на Канарски острови през юни, любимите ни английски градски пропорции през юли и горещата Италия в пълния ѝ блясък през август.

За да финиширам слънчевото лято на 2017 г. подобаващо, решавам да се отправя към една съвсем нова дестинация. Събрала съм ви днес, за да ви поговоря за…

Екзотиката на Албания

Към албанските градчета отпътуваме с кола през Гърция. Пътешествието трае около 8-9 часа и преминава през 59 тунела – един в България и 58 на гръцка територия. Като класически нощни птици, тръгваме в малките часове, за да акостираме на ранен плаж. Посрещаме изгрева на междуградски път към Ксамил (Ksamil) и щастливи си мием зъбите на морска гледка, подпрени на колата. Идилия 🙂

Ксамил е част от Национален парк Бутринт. Можете да стигнете до него както с мини ферибот, така и с кола чрез обиколна по пътя към Саранде (Sarandë). Ние избираме второто, тъй като именно Саранде е първата дестинация, където ще отсядаме.

Градчето се смята за еквивалент на българския Слънчев бряг и, както почти всички албански населени места, е разположено предимно с обем по дължината от двете страни на пътя. Хотелът ни е в края на града и сме щастливи от спокойствието, което се усеща там. До центъра стигаме само за вечеря в таверна с морска гледка, където ядем паста. Гражданство на света – албански град, гръцко заведение и италианска храна. Разходката е достатъчна, за да се уверим, че онзи, който е сравнил Саранде със Слънчев бряг, очевидно никога не е стъпвал на Слънчака.

На следващия ден продължаваме да се изкачваме нагоре по границата. Втората дестинация е Дерми (Dhërmi), нещо като нашия Лозенец. Завоите по пътя са безконечни, има и мини светофари, които да регулират движението в селцата, тъй като място за повече от една кола няма, няма и видимост между къщите. Хотели се строят на богато, но, тъй като собствениците им бързат да ги експлоатират, стоят недовършени, с използваем първи етаж и доста арматури над него.

Албания е на туристически пазар едва от няколко години, но за това време се развива доста добре. За оставащите четири дни опитваме най-различни плажове, като на всеки от тях има разположени чадъри, шезлонги и шатри, очакващи плажуващите да оставят шарените си кърпи и дребна парична сума. Кръстосваме по картата с надеждата да открием пясъчен залив. Оказва се, че в южната част на Албания такъв не съществува. Пием шейкове с ягода, хапваме гофрети с кокос и ликьор и гледаме залези.

В живописния каньон, където Йонийско море се среща с Адриатическо, се намира плажчето Джипе (Gjipe beach). До него стигаме по тесен криволичещ път, в който през 200 метра има отбивки, по които се изчакваме с изкачващи се нагоре коли с цел разминаване. Спираме на паркинга и продължаваме пеша към очакваното магическо място. Според бабата, която събира такси за колите, то е на 15 минути ходене. В действителност е на около 35, ако не се повлича крак по пътеката.

Пясък отново няма, но пък има няколко каравани, чува се музика, продава се студена бира и дори може да се наеме топка за плажен волейбол. Представите ни за дивия отдалечен кът малко се разминават с действителността, но сливащите се морски дълбини безспорно са награда, с която да плакнем окото.

Така ще я запомним тази Албания – като една земна синева, до която понякога е малко трудно да стигнеш по камъните, но пък е приключение да опиташ 🙂