Визитите ми в Лондон стават все по-краткотрайни напоследък, но това не бива да ви подвежда. Ходила съм десетки пъти и до края на годината вероятно ще добавя още няколко към тях. Ще разберете защо. Сега важното не е количеството минути, а качеството. И за да ви го докажа, ще разправям накъсо и натясно как хванахме такси към нашето летище в 4 сутринта и как точно 48 часа по-късно от същото това летище си хващахме такси в посока дома.

В Лондон този път валя само през 50% от дните – толкова, че да ми развали косата, не повече. Посрещнати бяхме без небе, но с топла атмосфера и много изкуствени цветя. Очевидно те са емблематични за целия град през пролетта. Англичаните нейлват изкуството да аранжират входове на магазини, пейки, столчета и други екстериорни детайли с купища изкуствена флора, която понякога дори създава илюзията за сполучлива природа.

По китната Elizabeth Street се спуснахме именно за да позяпаме витрините с цветя. Те се почват от знаменитата пекарна Dominique Ansel Bakery, минават през захаросаността на Peggy Porschen, после се разливат в парфюмите на Les Senteurs.

Следващата спирка в непрограмирания ни план беше Covent Garden. За да стигнем там, решихме да се пуснем през Бъкингамския и попаднахме до десетки флагове, опънати по дължината на The Mall. The Mall в Лондон е улица, не е шопинг център, ако обичате да се фокусирате върху историята ми.

Are YOU inspired?

Въпросната улица беше стабилно преградена и стабилно невъзможно се оказа да преминем през нея. Нужно било да пресечем града до реката, под която да се пуснем и оттам да вървим към желаната дестинация. Не ни се слизаше под реката, затова изчакахме търпеливо досадните 55 минути, в които видяхме коли, други коли, конно шествие, хеликоптер, още коли и някъде между тях онзи американец, който помахва гордо през стъклото. Очевидно знаехме, че той е на визитация при Кралицата, дъъ.

Все пак стигнахме до Covent Garden, като пътьом се вкарахме и в един протест. Той беше мирен и доста благо организиран, чак ни се прищя да вземем по един плакат с лика на същия махащ американец и да постоим сред тълпата.

Тъй като се отказахме да грабваме плакатите, грабнахме по една чаша с кафе. Минахме покрай Операта, мислено минахме и покрай балерината ѝ. Един-два пъти се отклонихме от пътя. Ковън Гардън си е добре познато място, което същевременно винаги изненадва с нещо. Баровете за вино са си същите, същите са и магазините за чай със скъп аромат. Различни са поредните аранжирани цветя, различни са и артистите, които заработват своя ливинг чрез музика, камшици, прободни рани и шапки. Без тези артисти не си представям Лондон. Сигурна съм, че и сестра ми не си го представя.

След Covent Garden стана време за класическия английски пъб. Открихме си един такъв до гарата Waterloo, за да се поскрием от дъжда. Нямам снимки от него, тъй като бях прекалено заета да консумирам ейла с фиш ен чипс, но ще ми се доверите, че беше приятно. Като цяло английската кухня е доста опасна с всички тези пържени риби и стекове. С Натали си бяхме обещали да страним от бургерии, защото още ни е лошо от последната такава, която посетихме преди около месец, но в устния договор нямаше клауза за количеството сосове. Отдадохме им се.

С такъв финес приключвам първата част от историята. Във втората ще споделям какво обличах за срещата ми с Хю Джакман и колко точно е трудно да си избереш джин в Лондон.

Stay tuned,

Лилия

Тук можете да видите и как Натали преживя същите тези 48 часа. Да, братя сме…